Рим,Италия-преди седмица

-Per favore fatemi. No, non capisco, no .. no, dio, io non la sono, per favore ...-силният ми глас се разнасяше и привличаше множество любопитни погледи, но едва сдържах гнева си и нямах време да отчитам, че съм станала главният обект на наблюдения, обсъждане и закачки. Италианката пред мен обаче не схващаше какво й говоря и или бе малоумна, или не разбираше майчиният си език. Продължих да й говоря, този път по-бавно и отчетливо-Avete sbagliato. Io sono tua figlia. Si prega di calmarsi.
Забелязах, че изражението й постепенно се изяснява и лекото й кимване ме успокои запрати топли вълни по тялото ми. Слава на Бога, че не ми се налагаше да прибягвам до други средства.
Продължих да вървя, а токчетата ми тракаха отмерено по паветата, вятърът развяваше дългата ми коса, непривично за мен пусната и неоформена в прическа, клинът, полепнал по тънките ми бедра, синята туника и въобще външният ми вид отново привлякоха погледите на италианците и смигнах на група младежи. Страстните погледи, които ми хвърляха, само увеличиха самочувствието ми и весело влязох в едно кафе, закътано в края на улицата.
Удари ме силната миризма на кафе, но и на прясно приготвена пица и без да сядам на масата се запътих към касата.
-Una fetta di pizza, spaghetti e cola.
Усмихнах се и се опитах да си намеря място, докато чакам поръчката. Установих, малко късно, че няма места, затова се заозъртах по-бързо и мернах някакво празно място до едно момиче. Изглеждаше ми объркана, а по облеклото й можех да съдя, че ми бе сънародничка. Приближих се до нея и вкарах английският в действие:
-Здравей. Може ли да седна?