Без значение, дали небето е черно или синьо. Без значение, дали са звездите на небето. Аз винаги ще бъда там до теб! ♥

Та.. като цяло това ще е темата ми.. за цялостно творчество да речем... Тук ще пускам мои фотографии, колажи, стихотворения, и прочие... Мисля да започна с една част от разказ

Загубил.


"Защо плачеш?" попита ме някой. "Не, не плача!" - отроних тихо аз и избърсах сълзите стекли се по лицето ми. "Хайде, дете, изправи се и се усмихни! Имаш прекрасни очи, не ги крий зад безразличието, а ги накарай да засияят! Имаш удивителна усмивка, показвай я по-често!" - увери ме той. "Липсвал ти е някога някой? Борил ли си се за някой? По пътя на живота, падал ли си? Раздавал ли си се за хора, които не заслужават? Имало ли е човек без който се чувстваш празен, самотен и незавършен? Преследвал ли си онова, от което винаги си бягал?!" - отговорих му аз. "Не тъжи" - прекъсна ме той - "Виж белите ми коси и белези по тялото ми! Те са знак, че съм живял, борил и никога не съм се предал! А сега... да можеше да видиш и онези в душата ми... Многобройни са, но те са там, за да ми напомнят през какво съм минал! Колко много съм направил за хората, а в отплата получих - предателство! И моето сърце е разбивано хиляди пъти, но знаеш ли как живея и се усмихвам? Чрез волята, която имам! Чрез силата, която притежавам! Чрез всичките грешки, които допуснах! Чрез разочарованието, с което неимоверно се сблъсках!" - "Но как... как да бъда щастлива без онова, което осмисля деня ми? Как да се засмея, като човекът, който обичам не е до мен?!" - попитах аз. "Чрез знанието! Ти си умно и красиво момиче! Ако някой човек е искал да бъде част от живота ти.. Винаги е щял да намери начин! Не бива да се разкайваме за това, че някой е избрал да ни нарани, пред това да ни закриля и подкрепя! А напротив - да се радваме, защото сме опитали! А оттук нататък следва нещо по-красиво от предишното! Затова не страдай, не бива да позволяваш на някого да убие и последната искрица в теб! Хайде, не потъпквай достойнството си, не си струва! Ще видиш, той сам ще те потърси! Не те е оценил - ЗАГУБИЛ Е!" - изрече с усмивка той. "Благодаря" - рекох аз и го прегърнах.

Повален

- Крис! - чу се сподавен глас от към океана.
Лодката бе завързана за брега. Платната бяха спуснати, а момиче с дълга кестенява коса се бе опънало на палубата. Гласа й бе мелодичен, доста силен, но в същото време нежен.
Момчето разхождащо се по кея се обърна към кармата на "Амелия", където Касиди се препичаше.
"Амелия" бе фамилната лодка на Касиди. Беше отраснала на нея, като всяка година обновяваше нещо по нея. Беше построена ръчно от прадядо й - Максимилиан-Кенет преди около 60, или може би повече години. Идеята му била да построи лодка, която да му подсигури транспорт за бягство с любимата му Амелия - принцеса в самозвано кралство.
Самото кралство било чудно място с монархия, и доста чести кралски скандали.
Касиди бе чувала истории за това място, разказвани от уста на уста през годините, в семейството.
Крис и Касиди напуснаха острова с "Амелия" в една топла нощ, точно след лятното слънцестоене.
Крис се отправи към лодката, където Каси събираше витамин D от слънцето.
- Кажи мила, какво има?! - попита той с мекия си и кадифен глас.
Тя направи жест с ръка, показвайки му, че иска той да се приближи. Крис пристъпи напред, като приклекна за да се изравни с нейното ниво.
- Ела насам!- каза нежно Касиди, повдигайки се на една ръка.
Уви ръце около шията му, като го придърпа към себе си. Ръцете й бяха достатъчно силни, и тя успя да го свали на земята до нея. Наведе се над него, като по най-сладкия начин, съвсем леко захапа долната му устна. След това нежно впи устните си в неговите. Тялото му бе в неустоим шоколадов загар, с перфектно оформени мускули. Сякаш излязъл от фотосесия на бельо на Calvin Klein, но малко по чаровен. Той беше нейния ангел.

Алени капки - част първа

Температурата навън бе няколко градуса над нулата. Градът още спеше, а навън се вихреше невероятна виелица. Вятъра брулеше клоните на дърветата по улиците и създаваше илюзия за минусови температури.
Аделай.. Малката и крехка Аделай. Имаше жалко подобие на палто върху себе си. Цялото изтъркано и в кръпки. По лицето й имаше рани, част от тях заздравели, а от други още се стичаха алени капки кръв по пелена от бял сняг. Едвам стоеше на краката си, но тичаше. Опитваше се да стигне на време. Не трябваше да закъснява. Игор я чакаше.
За момент Аделай се замисли. Спря и падна на земята, сгушена в дрипавата дреха. Дали Игор я помнеше.. Та преди години тя бе малкото русо момиче, което вярваше. Което се надяваше, което имаше воля. В момента тя лежеше на снега, немощна, тъжна, предала се. Емоциите й трудно биха могли да се опишат, а дори ако аз самата ги представя, на дали бихте могли да вникнете в нейния Ад.
Болеше я! Всяка част от тялото й. Различни по вид и големина рани се шареха по бледата й, премръзнала кожа. Някои от тях бяха сравнително „стари” придобити преди 2 дена, различаваха се по това, че по краищата им вече се бе образувала коричка, а синините бяха започнали да избледняват.
Но нищо! Нищо не можеше да опише душевната болка, която изпитваше Аделай. За няколко секунди тя изпита десетки чувства, някои от тях с неясен произход. Варираха от: гняв, ярост, омраза, самосъжаление, надежда и още други, но накрая завършваха с агония.
А тя бе толкова крехка, лесно ранима, някак наивна, по един детски начин, но все пак достатъчно силна за да се изправи и да продължи напред към целта. Изправи се бавно, като си помогна с едната ръка. Отърси снега от дрехата си и продължи напред с нови сили.
Снега бе лек и силният вятър, който го носеше, затрудняваше ориентацията на Аделай. Ставаше все по светло и по-светло, слънцето скоро щеше да се появи, и ако Игор още я чакаше, тя щеше да повярва, че мечтите се сбъдват.
Вдигна погледа си, и видя в далечината стария склад на Игор, в който той оставаше, когато идваше в малкия град по работа. Намираше се точно пред една улична лампа, в съседство на изоставената гара.
Забърза крачка, обнадеждена, че не е закъсняла, и че той може би е все още там. Вярваше, че Игор е там, облегнат на креслото пред камината, разлиствайки книга или вестник, докато пуши лулата си, със една задоволна усмивка. Спомените за отминалите години я убиваха малко по малко, въпреки че те бяха единственото нещо за което да се хване.
Оставаха десетина метра, и Аделай ги взе със сетни сили. Открехна вратата и видя тъмен силует до запотения прозорец в дъното на импровизираното входно антре. Излизаше дим от устата му. Съдейки по фигурата, Аделай го оприличи на мъж, в края на четиридесетте години. Слабата светлина идваща от прозореца до него, силно подчертаваше острите черти на лицето му. От далеч се виждаше наболата му брада, и онази дяволита усмивка, която красеше лицето му, когато беше замислил нещо, което бе убеден, че ще успее.
– Игор! – опита се да го повика Аделай, но само сподавени тихи звуци излязоха от устните й.

Нямам думи!Наистина си много добра!

Blair Waldorf. написа:Нямам думи!Наистина си много добра!

Има още доста неща... Ще публикувам още! И мерси!