Мис Амели-Ейнджълс

Чували ли сте някога за дъщеря на певец и композитор, израстнала в манастир? Чували ли сте някога за дъщеря на певец и композитор, която да има нужда от социални пари за да оцелее? Чували ли сте някога за дъщеря на певец и композитор, която да е принудена да прекарва дванайсет часа в денонощието в съдебната зала, разпъвана на кръст от кадърни и не чак толкова адвокати?
Добре де, знаех че съм странна, че съм безизвестна, но чък пък съвсем да не сте чували за дъщерята на Джонатан Ейнджълс?

Чук, чук, чук!
Цялата зала се изправи, придружена от стъргането на дървените столове о мраморния под. Само в края на първия ред две дребни фигурки останаха на местата си без да помръдват. Две деца се бяха сгушили едно в друго, втренчили поглед в преплетените си ръце.
- Кхъ-кхъм!
Едната русолява глава се вдигна плахо нагоре и зелените очи на момичето зашариха стреснато наоколо, докато не срещнаха десетките вперени в тях погледи. Зениците се разшириха, топлото изумруденозелено на ирисите стана почти сиво, а млечнобялата кожа на личицето пребледня.
- Извинете - промърмори тихо и се изправи, побутвайки леко русото момченце до себе си.
Чук, чук, чук!
Цялата зала седна.
- Днес, осми ноемрви 2004 година, разглеждаме случая Манастир "Сейнт Майкъл" срещу Дженифър Бенет. Моля, защитата на ищеца да призове своя свидетел.
Сравнително млада жена, между трийсетте и четиресетте си изправи авторитетно и с леко потракване на токовете си се приближи до съдията.
- Призовавам Мис Амели-Ейнджълс Зандър Пиер Францис Мартин дьо Лафер.
Тялото на русото момиче се вцепени, после се разтрепера.
- Мис - прошепна момчето до нея - теб викат.
Опита се да каже "знам", но от гърлото и не излезе и звук. Тя се изправи сковано и с бавни, леко залитащи крачки се отправи към мястото, което адвокатката на Главната Монахиня и сочеше.
- Ти ли си Мис Амели-Ейнджълс Зандър Пиер Францис Мартин дьо Лафер, възраст петнайсет години, настоящ адрес Париж, улица "Арк Ен Сиелl" - 23?
- Д-да... - отвърна с треперещ глас, свела глава към треперещите си пръсти.
- Моля?
- Да - повтори и силният и нежен глас прокънтя в залата, докато тя отмяташе русите къдрици, вдигайки глава плахо. Толкова много абсолютно непознати хора я гледаха с неприкрито любопитство сякаш очакваха нещо от нея. Но тя не знаеше какво очакват, не знаеше какво точно се искаше от нея, какво трябваше да направи. Просто се беше оставила в ръцете на адвокатката, жена, която явно беше способна да извлече каквото и трябва от нея. Бузите и поруменяха и тя отново впери очи в треперещите си длани.
- Ти ли си дъщерята на покойния Джонатан Ейнджълс и покойната Коралайн Бенет и сестрата на седящия в залата Майкъл Ейнджълс?
Този път Мис погледна право към брат си, който я наблюдаваше с тъжен, огорчен поглед, но в мига, в който срещна очите и, и се усмихна окуражително и закима ожестечено.
- Да - отвърна тя накрая.
- Къде си отраснала?
- В Манастира "Сейнт Майкъл", госпожо, живяла съм там десет години, Ваше Сиятелство, сър.
- От кого беше отгледана там?
- От сестрите в манастира. Те се грижеха за мен и брат ми.
- Защо бяхте отгледани в манастир?
- По желание на майка ни, уважаема госпожо. Тя ни е оставила там преди да почине.
- Знаеш ли защо в манастир? Защо не при свои роднини или пък не е потърсила баща ви?
- Тя е искала така, сър. Била е много религиозна и е искала да ни остави в добри ръце.
Задаваха и въпроси, на които знаеше как да отговори и се чувстваше добре, доколкото беше възможно в подобна обстановка. Присъствието на много и до такава степен непознани хора винаги я беше притеснявало. Беше свикнала с тях и не можеше да живее без тишината и спокойствието на Манастира. Твърде голямата и стеснителност и смирението пред Бога и по-висшите, на което я бяха учили в продължение на толкова години, и пречеха точно в този момент да показва иначе така слънчевата си природа, да се усмихва по онзи топъл и пропит с чиста доброта начин, да се шегува и забавлява, само както тя си знаеше, тя си можеше. Сега бузите и блестяха не от руменината на здравето, а от тази на безсмислената и срамежливост, а искрящият изумруд на по детски невинния и поглед беше сведен надолу, криейки се, и плахо се озърташе. Не знаеше как да постъпи, знаеше прекалено малко за този свят, за да и е възможно да се почуства удобно в него, да се почуства на място.
Но сега лека-полека усещаше как бавно се отпуска и как сълзите на безсилието се отдръпват, отстъпвайки място на сигурността... Докато една редица въпроси не я сломи отново.
- Кога и защо напуснахте манастира?
- Преди около година, защото... защото... баща ни дойде... - последните думи изрече тихо, като че ли само за себе си.
- И пожела да ви вземе?
- Да...
- Защо тогава? Защо не е дошъл по-рано?
- Защото чак тогава ни беше открил. След като напуснал мама преди години, не бил чувал нищо за нас.
- Радвахте ли се?
- Да.
- Защо?
- Бяхме открили баща си, госпожо.
- А искахте ли да напуснете манастира?
- Да... и не...
- Защо?
- Манастира беше хубаво място, малко, познато. Париж... баща ни... беше толкова по-трудно така.
- А сега искате ли да се върнете в Манатстира?
- Може би...
- Защо?
- Бих могла да довърша обучението си за монахиня и да стана сестра на манастира. Сестрите там се грижеха добре за нас, обичаха ни и ние ги обичахме...
- Предпочитате ли да се върнете в Манастира, отколкото при леля си, Дженифър?
- Възразявам! - провикна се тъмнокос, слаб мъж, който от началото на процеса гледаше адвокатката с омраза иззад металните рамки на очилата си.
- Приема се! - отсече съдията и дървеното чукче удари масата. - Имате ли други въпроси, адвокат Грийн?
- Н-не... - отговори леко стъписаната адвокатка, чийто ентусиазъм и сила сякаш се бяха просмукали в тавана, оставяйки само леката и непохватност, примесена със странна обърканост. - Това беше всичко. Благодаря ти, Ема.
Момичето кимна и се изправи все така сковано, връщайки се до брат си.
- Защитата на госпожица Бенет може да призове своя свидетел.
- Призовавам Майкъл Джейсън Ейнджълс.
Двете деца въздъхнаха уморено. Дванайсетгодишното момче се изправи.

Одобрена си,добре дошла! :)