Три месеца по-рано, из уличките на Париж.

Глупави хора! Бе едва първата ми седмица тук, а вече успях да се отвратя от съседите си. И как иначе, повечето от тях бяха пенсионирани старци, озлобени към заобикалящия ги свят или проблеми семейства с малки деца, които сякаш нарочно плачеха по цяла вечер. Слава Богу, че не всички бяха като недружелюбните ми съседи, не че давах мило и драго за глупавите им, изкуствени поздрави, но исках поне спокойствие, поне това. Не се чувствах комфортно в собствения си дом, какво по-лошо от това?
Излязох бясна от сградата на апартамента си, след като поредната зла лелка ми бе напомнила в какъв ад бях принудена да живея, след като реши да всичкия си боклук на моята тераса. Тези хора нямаха управия! Трябваше някой да им напомни, че освен тях, там живееха и други хора! Нервите ми бяха опънати до краен предел, а имайки в предвид асоциалната ми същност, не се бях сприятелила с никой, на чието рамо да си поплача, за това единствената ми опция беше дълга разходка из Парижките улици. Щях да имам достатъчно време да премисля и да се поуспокоя. Истина е, че парижчани ми допадаха повече от американците, сред които трябваше да живея 20 години. Толкова сиви бяха, че чак ми се гадеше. Единствения цвят в безцветния им, скучен живот бе жълтото в логото на Макдоналдс. Как се радвах, че се отървах от тях само!
Вървях вече повече от час. Беше станало някъде към 22:00 и реших да се прибирам. Гнева ми бе поотминал, а и вече започна да ми става студено, тъй като не бях сложила нищо връхно.
Вървейки попаднах на малка глуха уличка, от която не бях сигурна къде щях да изляза. Вече бях свикнала да се губя и не ми правеше голямо впечатление. Щях да се лутам малко, но благодарение на това, че живеех в центъра лесно успявах да намеря пътя към дома.
Изведнъж потънала в мисли, видях необичайна гледка в един от тъмните ъгли на уличката. Едно момиче се бе навело над някакво тяло, захапало китката му. Чакай, какво?! Докато стоях стъписана зад нея, очевидно усетила ме тя се обърна към мен с лице покрито с кръв и ме изгледа с убийствения си поглед. Панирах се, не знаех какво да направя. Господи, щеше да ме убие! Така както бе направила с клетия човечец. Вълна от ужас и паника премина през тялото ми, но сякаш скова краката ми. Не мърдах, просто стоях и гледах, треперейки в очите и. Бях готова да кажа последната си молитва. Господи, помогни ми!

Мракът бавно, но сигурно започна да се спуска из запустелите парижки улички.. Разбира се, мракът бе привличал госпожица Карио през последните няколко века с така мощна сила, че нямаше как да не си позволи една среднощна закуска. Не бе вкусвала чиста човешка кръв от дни едва ли не седмици ! Жаждата я мъчеше от толкова време, а тя просто бездействаше.. Мотаеше се, срещаше всякакви бездомници и социално пропаднали боклуци, но нищо ! Просто ги подминаваше с мисълта, че и утре е ден. Е, нейното утре най - сетне настъпи с изгряването на луната, която така красиво осветяваше кожата й докато тънките й токчета огласяваха всичко наоколо, процеждайки се настоятелно през настъпилата тишина..
Вървеше от няколко часа съвсем сама търсейки някой подходящ. Явно не й бе писано да го открие. Ослушваше се за чуждите мисли, но дочуваше само и единствено нескопосани скандали, страх, псувни.. Дори мислите на тези глупави простосмъртни бяха запълнени с нещо неразбираемо и едва ли не досадно. Ах, тези французи ! Можеше да се закълне, че бяха хората, които се караха най - много по между си.. И въпреки това тя обичаше този град с всичките си светлини и прелести. След толкова време прекарано в тъмнина, дори денят й се струваше прекрасен.. Още от преди няколко века й се бе сторил такъв, но в последствие бе изгубил своя блясък, докато не се появи в това градче разбира се ! То промени живота към по - добро може би..
Поредният случаен човечец, единственият, който не притежаваше онази вече противна за госпожицата миризма на алкохол и всякакви наркотици.. Приближи се към него с грациозната си походка. Проговори на френски, обещавайки помощ и съчувствие. Е, тя знаеше, че мами, а в последствие и бедното същество го разбра.. Най - безскрупулно изсмукваше живота от него..
- Не се страхувай .. - прошепна нежно на английски, но с онзи досаден френски акцент, които й придаваше такава сладост и невинност.. Бе доловила мислите й. Знаеше, че не е французойка.. Кръвожадният й поглед обаче напълно противоречеше с казаното.. Искаше да я убие, можеше да надуши сладката й чиста кръв.

Да не се страхувам ли? Точно в момента бях всичко останало, но не и спокойна. Коленете ми омекнаха, краката ми трепереха и за първи път в съзнателния си живот не знаех какво да правя и кажа. Погледа и бе толкова свиреп, че имах чувството, че бе готово да прекърши врата ми всеки миг. А дори не знаех какво е, не знаех какво се случва. Добре, това бе просто кошмар, много, много лош кошмар. Аз съм си вкъщи, в топлото си легълце, под меките си завивки и сънувам най-ужасния си сън. Щях да се събудя всеки момент, нали?! Но уви, все още колкото и да стисках очи и да забивах нокти в дланите си, за да се събудя, си оставах на същата тъмна уличка, със същото кръвожадно същество пред очите си.
-Аз..-прошепнах накрая със сетен дъх, отдръпвайки се крачка назад.- Няма да кажа на никой, обещавам. - Не знаех дали това щеше да я удовлетвори, но дори и да исках да я издам кой щеше да ми повярва, че съм видяла някаква жена да пие от кръвта очевидно безпомощен мъж. Щяха да ме вземат за луда, а в този момент и аз се мислех за точна такава. Господи, да не би да халюцинирах, може би това не се случваше наистина! Отново стиснах очи, но всичко си оставаше по старо му и сега.
Понечих да си тръгна, като се обърнах и направих плаха крачка напред, но само за части от секундата момичето се озова пред мен с още по разярен поглед. Очевидно я бях ядосала. Мамка му, само си вредях!

Самара съсредоточено следеше реакциите й, налудничавите й мисли, които опитваше да си втълпи .. Кошмар !? Та тя се смяташе за твърде красива, за да участва в кошмар ! Би било твърде обидно да продължи да си го натяква, но древната не очакваше друго от това неориентирано за създанията на мрака същество. Толкова наивна и самонадеяна.. Някак слабохарактерна ! Опитваше се да примами Самара, да я третира като най - обикновен престъпник, но тя не беше. Целите й бяха много над това и едва ли някога щяха да паднат толкова ниско !
Защо убиваше хората, а не животните ли ? Е, още от дете бе глезена и дарявана с любов.. Изпълняваше се всяка нейна прищявка, даряваше й се всичко необходимо, дори да беше пресилено. Липсата на майка я бе направила толкова.. взискателна ! Дори нагла ! Ето от тук стигаме до въпросът "Защо ?" .. Отговорът е много простичък. Въпрос на лично предпочитание. Просто вкусът бе различен, миризмата противна и не до толкова примамваща.. Нямаше я тръпката, ужасът ! А, освен това обожаваше тези пухкави създания !
Човешкото същество отново доказа теорията на Самара за слабият й характер. Просто тръгна плахо, решила че с едно незначително обещание всичко би могло да се промени.
- Къде си мислиш, че отиваш ? - попита неодобрително.. Ръцете й грубо бяха обвили крехките рамене на непознатата, която безпомощно се опита да помръдне, едва ли не да се отскубне от захвата.. - Не е възпитано да си тръгваш просто така.. По средата на разговора.. - прошепна с онзи омаен, но зловещ глас..

Тя стискаше раменете ми и мамка му, беше силна! Устните ми трепереха от страх, а сълзите ми бяха на прага да потекат. Това ли беше краят? Може би щях да свърша като горкия човечец, чиито труп бе захвърлен зад мен. Не ме страх от това, че се бях срещнала с потенциален убиец, а от това, че не знаех какво представлява точно. Неизвестността подсилваше страха ми, а той паническите ми пристъпи, което често се изразяваха в губене на ума и дума. Не знаех как да реагирам, какво се очакваше от мен? Просто да остана, за да си говорим сладко, сладко, знаейки че тялото на човека, който тя бе убила бе само на няколко метра от мен.
-Какво искаш? - попитах безпомощно накрая. В глава ми се четеше отчаянието ми, което достигаше връхната си точка с всеки един неин зъл поглед.
Можех да се закълна, че гледаше към врата ми, така сякаш беше някакъв десерт, а това караше тялото ми да трепери все повече и повече.
-Пусни ме, нищо няма да кажа, моля те. - отчаяно прошепнах. Не знаех какво ще спечеля с тази молба, освен може би няколко минути, в които тя щеше да ми обясни как това никак няма да ми помогне.

Самара подбели отегчително очи и бавно принуди непознатата панически да отстъпи още една крачка назад. Ах, как се бояха тези хора ! Едва ли не от нищото. Госпожицата съвсем не бе някое чудовище, което щеше да я изяде. С удоволствие щеше да пощади живота й, за да вкуси от сладникавата й кръв отново. Поне още веднъж ! Карио не бе усещала такава сладникава миризма от първите си вампирски години, тогава обаче не можеше да се контролира и безпощадно бе убила момчето. О, все момчета ! Тук се случваше дребното разнообразие, което променяше нещата.
- Какво значение има, дали ще кажеш нещо или не !? - попита с насмешка леко наклонявайки глава на една страна. Проницателните й сини очи се стрелкаха на посоки ту към врата й, ту към ужасеното й лице. Горкото наивно дете ! Все още не бе опознала света достатъчно, а вероятно живееше сама, в друг град.. Далеч от родния дом. Поразително глупав избор ! Може би чак сега го осъзнаваше..
- Как се казваш, дете.. ? - попита малко по - внимателно. Отстъпи крачка назад, за да й даде достатъчно пространство, за да осмисли , да диша.. Едва ли не да забрави за страха си. Така или иначе Самара щеше да разбере ако не по лесния то по трудния начин, който можеше да се стори твърде болезнен за госпожицата. Защо ли !? О, да , Самара бе телепат и отлично умееше да се бърка в главите на непознатите и да изкопчва някаква, макар и дребна информация за тях, но щом питаше някого и не й бъдеше отговорено.. Е, побъркваше се ! Би могла да я измъчва просто така за едното нищо !

Не мога да кажа, че страха ми започна да притихва, но сърцебиенето ми забави бесния си ритъм. За миг усетих някакво облекчение, породено от това, че все още бях жива. Сигурна бях, че ако искаше, момичето вече щеше да ме е убило, и именно това поддържаше надеждата ми, че може би плановете и за мен не включваха кървав край. Дано само да не таеше нещо, заради което след това сама да пожелавам смъртта си.
Обръщението и към мен ме учуди още повече. Дете? Какво тогава бе тя? Изглаждаше на възраст, не по-голяма от мен, но явно външността и лъжеше и за това, освен за невинността и. Изключвах всякакви тези водещи до митичните създания, въпреки че мисловния ми процес в момента бе значително зациклил, заради повече от нелепата ситуация, в която бях попаднала. Да бях си останала при дразнещата лелка!
-Изабел. - Гласът ми се пренесе в шепот в пространството. За първи път се представях с цялото си име, дори нямах ясната представа защо. За първи път от много време изричах името на майка си, а имайки в предвид колко проницателна бе тя, сигурно и това щеше да усети. Не смеех да говоря повече, не смеех да направя каквото и да е. Просто стоях, избягвайки погледа и, не мислейки, не говорейки, само чаках...

Нима смяташе, че Самара не е забелязала трепетите в крехкото й гласче при споменаването на името си ? Разбира се, че забеляза и веднага й стана любопитно дали в действителност вдъхваше толкова страх у тези простосмъртни. Е, разтрепераният й глас нямаше нищо общо със Самра, която се смяташе за едва ли не най - миловидния вампир. Естествено ! Лъжеше се жестоко.. Бе толкова кръвожадна и безмилостна, прекършвайки човешкия живот като вейка само за забавление и нищо повече ! Той я бе направил такава за жалост ! Докато бе просто живо същество нуждаещо се от въздух, нормална храна и всичко останало тя бе само един борбен дух заклещен в пречупено от обстоятелствата тяло ! Дори да бе умряла по време на войната сега щеше да скита под формата на призрак и отново щеше да е толкова коравосърдечна и безчувствена.. Съдбата бе отредила за нея това, нима можеше да го промени !?
- Изабел .. - произнесе името й нежно с някакво видимо и твърде натрапчиво обожание, което не можеше да бъде друго освен добре изиграна роля, която дори човешкото същество можеше да забележи.. - Красиво име.. - добави малко след това със същият меден глас. Наистина го мислеше, но съвсем не я интересуваше някакво обикновено име.
- Приближи се.. Няма да те нараня.. - прошепна примамливо протягайки привидно крехката си ръка към лицето й. Докосна го внимателно, сякаш бе чуплива.. - Много .. - добави с още по - тих шепот и грубо сграбчи невинното създание впивайки зъби в крехката му кожа..

Какво се случи ли? Не знам. За момент всичко просто се изгуби. Не можех нито да извикам от болка, нито да помръдна и да се опитам да се отскубна. Тя бе забила зъбите си на дълбоко в шията ми, пиейки кръвта ми толкова жадно, сякаш бе жадувала за нея дълго. Чувствах странна безтегловност, не сякаш се реех, а сякаш изобщо не бях тук. Не мислех, не говорех, а само се...наслаждавах. Да, чувството не беше толкова лошо, след няколко нейни глътки болката ми се услади и макар отпусната в ръцете и, притворих очи, потръпвайки от сладко-киселото чувство.
Чувствах как резците и разкъсваха кожата ми, но това сякаш не ме тревожеше особено. Бях се предала на мисълта, че смъртта беше близо, отдала се бях на последните си печални минути живот и усещах как кръвта ми малко по-малко напускаше тялото ми и забавяше жизнените ми процеси.
И точно в мига, в който бях готова да се предам и отдам на другия свят, тя ме пусна. Тялото ми безжизнено се струполяса на земята с тъп звук. Разбрах, че просто прекалено много си бях внушила, че смъртта ми е близо. Не бе пила чак толкова много от мен, след като все още бях в съзнание и можех адекватно да се движа. След няколко минута успях да се довлека до стената и да се облегна на нея. Въпреки това главата ми бе все още замаяна.
-Какво ми направи? - попитах неразбиращо и объркано. - Защо не ме уби?

Екстаз ! Бе чакала тази малка сладникава госпожичка толкова време. Толкова векове бе пропиляла в търсене на нещо толкова омайно и сложно. Сякаш бе съвсем далеч от човешкия свят и същевременно толкова близо. О, разбира се ! Изабел бе най - обикновен човек, който притежаваше нещо, което другите обикновени нищожества не притежаваха.
Кръвта нахлуваше в тялото й бавно и умерено. Цялото й тяло бе на тръни, искаше да я запази жива ! Искаше й се най - егоистично да я открие и отново да вкуси от кръвта й. Самара умееше да цени скъпите неща, а това човешко същство определено бе златна находка ! Факта, че не можеше да я изпива цялата отново и отново я изкарваше изеън кожата й, вбесяваше я излишно ..
- Нали ти обещах .. - каза тихо, а върху лицето й се разля една невинна детска усмивка. Отново маска, но този път много по - добре приложена. Едва ли Изабел щеше да разкрие егоизмът в цялата тази картина, а детската злоба..
- Не бих могла да те убия, Изабел.. - отново произнесе името й с обожание, меко, блажено.. Сякаш бе единственото нещо, което я крепеше на тази земя.. - Аз винаги спазвам обещанията си ! - лъжата премина леко и гладко, сякаш говореше за цвета на обувките си..

Колко лесно и безчувствено си играеше с човешките животи, сякаш бе претръпнала. В очите и не се четеше нито капка несигурност, бе напълно уверена в действията си, знаеше какво и как да направи, бе се усъвършенствала. Макар след показателните и действия все още не знаех какво точно бе тя. Вампир? По всичко личеше, че е това, но тази реалност ми изглеждаше прекалено плашеща, за да повярвам. Просто не исках, отричах го, макар всичко в мен да крещеше колко права бях. Само до преди час се разхождах, проклинайки глупавия си късмет и ако бях научила нещо за този час, то бе че никога не трябваше да подценявам съдбата. Колкото повече я мразех, тя толкова повече ми отвръщаше със същото. Кучка, и то от най-злите.
-Не би могла да ме убиеш? - засмях се срещу нея. Повдигнах се на лакти, слагайки ръка на раната си. Ръката ми се обля в кръв от все още кървящото място. Притиснах пръстите си във врата си, за да спра кървенето, поне бях чувала, че помага. - Едва ли ще изгубиш много. - допълних след кратка пауза.
А си беше така, Бог знае колко човешки, невинни същества бе погубила, защо запази мен? Нима бях специална? Едва ли. Бях обикновено и еднотипна, като всички други. Но какво искаше от мен? Какво щеше да стане от сега нататък?

Явно малката Изи не бе толкова слабохарактерна, колкото си представяше Карио. Разбира се, бе събрала смелостта най - безстрашно да се изсмее в лицето на древната без дори да трепе. Нима вече не страхуваше !? Ах, и двете знаеха, че това ще се промени много скоро. Мисълта, че това същество, това нищо и никакво момиче дошло Бог знае откъде, й се присмиваше насреща, сякаш бе казала вицът на годината. Ах, ах, ах ! Наивно същество, много наивно ! Самара можеше да я прекърши на две, да изпие кръвта й, а след това да измъчва безпомощното й тяло, докато тя се гърчеше в собствената си агония. Разбира се, тя оценяваше факта, че се пак прояви някаква арогантност, едва ли не смелост. Именно това бе причината, която й попречи да я зашлеви. Не, нямаше да е до толкова болезнено, колкото унизително. Сякаш гледаше как някой сритва улично куче.
- Нима казах нещо смешно, дете ? - попита тихо и някак мрачно. По лицето й се изписа лека, едва забележима усмивка, която би могла да разведри малко и без това сериозното й лице.. Приближи пръст до устните си й просто го прехапа. От толкова време насам не бе връчвала от свещената си кръв на някого.. Докосна раната й, която постепенно започва да избледнява, дори да изчезва..
- Виждаш ли ? Ценна си ! - подсмихна се и отстъпи крачка в страни облягайки се на мръсната посивяла от времето, бяла стена..

След миг раната ми бе изчезнала, все едно никога не се е случвала. Дори лекото парене, което усещах, изчезна след по-малко от минута. Чувствах се значително по-добре от преди малко, но все още се страхувах да се изправя. Бях толкова далеч от тези вампирски неща. Да, вече беше повече от очевидно с какво се бях забъркала. Ако само преди ден някой ми бе казал, че ще срещна вампир, който ще пие от кръвта ми, щеше да получи жесток смях в лицето си. Друг въпрос, обаче ме глождеше отвътре - ако вампирите не бяха просто мит, какви ли други същества се разхождаха по улиците? Изведнъж всички митични същества, за които бях чувала в живота си започнаха да преминават през съзнанието ми. Излишно драматизирах, за това просто оставих тези мисли за по-късно.
Не знаех, трябваше ли да и благодаря за помощта? Та преди малко тя една не ме изцеди! Това, което направи за мен бе нищожно в сравнение с това, което и бях дала.
Сякаш нарочно заобикаляше въпросите ми и отговаряше с заобиколки или изобщо игнорираше въпросите ми. Е, предполагам бе срещала твърде много хора, за да обръща внимание на бръщолевенията на едно обикновено момиче като мен.
- Ценна, а?- повдигнах вежди срещу нея, докато бавно се отдалечаваше, след като ми бе помогнала да излекувам раната си. - А той не беше ли? - кимнах към трупа до нас, за който тя очевидно бе забравила вече, но аз не можех. Тя се срещаше със смъртта всеки ден, но за един човек това не беше познато ежедневие. Въздъхнах и най-накрая намерих сили, за да се изправя.

Самара хвърли един пренебрежителен поглед към безжизненото тяло на непознатият мъж. Подритна го леко и не заинтригувано повдигна рамене. Мислеше, че все пак е оставила някаква нищожна надежда за живот у него, но не.. Съдбата и обстоятелствата я бяха принудили да го убие, за да засити жаждата си.
- Той беше просто един нещастник.. Боклук, който на драго сърце ми повери живота си.. - каза самодоволно и бавно прокара ръка през красивата си коса. Обичаше а изтъква себе си по този несъзнателен начин. Докосвайки лицето си, косата, част от тялото си..Уж напълно несъзнателно, но винаги имаше някаква скрита цел. нищо не беше случайно що се отнасяше до дълголетният й живот... Отново погледна тялото, а след това леденият й поглед бавно се прехвърли върху лицето на човешкото същество. Усмихна се бегло и отново заговори :
- А и ако не беше той, ти щеше да си мъртва.. Прояви някакво нищожно уважение и поне му благодари ! - просъска неодобрително.. Приближи се за по - малко от стотна до нищо неподозиращата Изабел. Обви крехката й шия с ръка и грубо я притисна в стената.. - И макар да нямаш такова.. Би било добре да запазиш това надменно поведение за себе си.. - прошепна злокобно, а приятният й дъх погали лицето на русокосата..

Сама си вредях, винаги го правех, бях адски добра в това! И макар да го осъзнавах глупавите ми гласове, които непрекъснато подбуждаха действията ми, продължаваха да ме карат да си вкарвам автоголове и то какви! Прекрасно знаех, че ако продължавах да я предизвиквам, спокойно можех да се простя с живота си, независимо колко ценна и бях, но не можех просто да мълча, не можех да я оставя да си мисли, че може да ме манипулира без никакви наченки на несъгласие от моя страна. Нямаше да стане.
Докато тя съскаше злобно в лицето ми, с ръка обвита около шията, от която тя до преди малко пиеше като човек попаднал на вода след дни скитане в пустинята, сърцето ми отново учести ритъма си, а топката в стомаха ми се заформи в по-неприятна форма.
-Да му благодаря за това, че е спасил моя живот, за сметка на неговия? - прошепнах, избягвайки погледа и, а хватката и се затягаше почти оставайки ме без въздух. След секунда ме пусна, като се отдалечи на крачка от мен. Поех си дълбоко въздух, вдишвайки и издишвайки дълбоко няколко пъти.
- Макар и да не ти се вярва една от двете ни тук, не е лишена от човещината си, и това определено не си ти. - няма да изляза жива от това, допълних си мислено след като подхвърлих поредната си хаплива реплика към вампирката. Дори не знаех името и, не че изгарях от желание. Имената бяха просто незначителна подробност, измислена, за да добавят излишни формалности около хората.
-Защо направо не ми кажеш какво искаш от мен? - попитах, спирайки я, когато тъкмо бе готова да ми отвърне. - Нека не губим времето си повече, за мен то не е вечно.

Госпожица Карио отстъпи крачка назад осъзнавайки, че би била напълно способна да убие любимото си човешко същество от толкова време насам. Тази кръв, само миризмата й я възспираше да не я убие просто така за забавлението, за което така жадувано копнееше с всяка фибра от тялото си. Човещината я бе напуснала толкова отдавна, а тя го приемаше спокойно, с отворени обятия. Тези непотребни чувства можеха само да я погубят ! А тя бе живяла твърде много, за да реши да си отиде така безнадеждно от лицето на земята. Щеше да получи истинската си смърт когато му дойдеше времето от някой достоен. Или едва ли не от самата себе си. Щеше а се погуби отдавна, но се страхуваше за душата си. Щеше да отиде в Ада и го знаеше, а веднъж вече се бе доближила до пъкъла едва ли не само с единия крак. Знаеше единствено, че не й харесва. Никак даже !
Момичето започна да задава глупавите си въпроси, да анализира случилото се, а всичко в главата й бе объркано. Самара можеше да се довери единствено на думите й, които никак не й допадаха. Груба, хаплива. Просеща си среща със Смъртта.. Дори си бе позволила да прекъсне древната, което допълнително изостри негодуванието на Самара. Обичаше уважението и съвсем не бе очарована от невъзпитанието на русата..
- Какво искам ? Това е само и единствено моя работа, русокоске.. Ако не искаш да съкратя живота ти по - добре мълчи.. - изръмжа яростно. Не можеше да понесе мисълта, че нищо и никакво момиченце й държи такъв надменен тон.

И ето, пак го правеше! С недомлъвки можехме и до утре да си караме. Огромна въздишка се откъсна от устните ми, след което многозначително извъртях очи и започнах нервно да крача напред назад. Всичко това, което се случваше...беше абсурдно, наистина абсурдно! В прекалено нормалното ми ежедневие нещо толкова свръхестествено просто не можеше да се нагоди. А неизвестността, в която вампирката ме държеше не ми помагаше твърде. Исках просто да се отърва от тази ситуация възможно най-невредима. Дълбоко ме съмняваше, обаче, жената пред мен да ме остави намира за напред. Не ми харесваше мисълта, че имаше нещо в мен, което явно ме правеше по-специална, щом не бе убила. Не знаех дали трябваше да се радвам, че съм жива, или да страдам за това, че попаднах в някакъв нереален капан на тъмната страна на Париж.
-Щом касае мен е и моя работа! - за пореден път и се опълчих, без да се замислям, че търпението и съвсем не беше в огромни количества, като моето. Тона ми не беше от най-приятелските, но се и стараех да не звуча прекалено остро. - Това някаква тактика ли е? Да ме държиш в неведение, докато накрая ме убиеш?

П.п : съжалявам за забавянето, но времето ми през седмицата е дефицитно. :(

Самара подбели отегчено очи прокарвайки ръката си по джоба на дънките си. Ловко улови малката кутийка с цигари, която така самотно лежеше там, някъде измежду всички други глупости, които държеше. Усмихна се доволно и внимателно положи една между устните си. Запалка !? Ах, как така винаги липсваше !? Абсурдно и напълно присъщо за госпожица Карио. Ха, откри я ! Никой не можеше да сломи непоправимият й вреден навик ! Пламъчето освети лицето й зловещо, сякаш и без това не бе придобила онзи кръвожаден поглед. Ах, ах ! Колко лоша я изкарваха тези човешки принадлежности. Белите й дробове, които отдавна трябваше да са спрели да функционират, поеха от дима максимално. Усмихна се доволно и разсеяно въздъхна върху човешкото същество, покривайки цялото му лице с плътна мъгла от тютюневия пушек.
- Нима вече искаш да си ходиш ? - попита разочаровано придавайки си един от малкото миловидни видове, които притежаваше. Е, отиваше й разбира се ! Тя бе красива сякак ! Неоспорим факт ! Пристъпи крачка назад и направи театрален жест с ръка, показвайки й обратния път. Вече се бе "нахранила" й съвсем не се нуждаеше от това устато момиче, което можеше да й навлече само излишни главоболия и неприятности. Отново се облегна на стената опитвайки се да изглежда небрежно.. Меката миризма на ванилия и мента галеха сетивата й достатъчно.
- Тръгвай, дете.. Ще се срещнем отново. - на лицето й се лепна една от онези детински , налудничави усмивки..


btw няма проблем.. и аз малко се забавих >.<

Лицето ми смени физиономията си около 10 пъти. Бях учудена, изненадана, щастлива, объркана, ядосана, това момиче не ми действаше добре! Бях готова да си тръгна и да се отърва, докато още можех. Честно казано в този миг плановете ми включваха моментално събиране на багажа и връщане обратно в скучната Америка, където нямаше да ме преследват зажадняли за кръвта ми вампири.
Но онова малко гласче вътре в главата ми, заради което в повечето случаи си навличах проблеми, продължаваше да ме убеждава, че трябва да остана, докато не получех поне подобие на обяснение за това, което се случваше. Бях повече от сигурна, че дразнех всеки нерв в нея, но подбудена от страха, който изпитвах, ставах още по-досадна от колкото съм си попринцип. Истина бе, че се ужасявах при мисълта, че всеки един момент можех да се простя с живота си, заради голямата си уста. И о, тя пушеше, просто невероятно! Как ненавиждах само тези адски сътворение, което ме доведе до въпроса : Кое бе по-лошо - вамприте или цигарите? Можех да развия милион тези по този въпрос.
Извърнах поглед в мига, в който видях малката кутия подаваща се от джоба и.
- Просто така? Пиеш от кръвта ми, а след това ме отпращаш без обяснение? - Господи, трябваше да престана! Веднага! Наистина ли очаквах да започне да ми се обосновава за действията си? Явно да.