Paris the city of love...
Добре дошли в Париж!

Намирате си в Париж,града на любовта,но какво става вечер?По калдаръмените улици плъзват какви ли не същества!Присъединете се към вампирите,вещиците,върколаците и другите митични създания или бъдете част от групата на хората...единственото,което искаме от вас е да се забавлявате!
Вход

Забравих си паролата!

Top posters
Katherine. (626)
 
Serena Van Der Woodsen. (584)
 
Alisa Kerr (387)
 
Alison Rotwailer. (340)
 
Charlie Rhodes (331)
 
Barbara. (317)
 
Никол Мур (248)
 
Caroline Forbes (163)
 
Blair Waldorf. (144)
 
Dean Winchester (141)
 

Latest topics
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 22, на Съб Май 19, 2018 2:05 pm
Visitors

Виктор Карпович;;

Go down

Виктор Карпович;;

Писане by Виктор Карпович on Нед Мар 25, 2012 2:30 pm

Име: Виктор Карпович



-Той е бог! Не разбирате ли?- гласът й се разнася неистово из помещението, докато ръцете й треперещо прикриват нараненото, но въпреки това красиво лице. Долната й устна е подута и най- вероятно цепната преди това, както и дясната й вежда. Има лека синина по скулата си и тъмни кръгове под очите. Стресът от случилото се е повече от виден, отразяващ се на всяко едно нейно действие, болезнено, рязко, изпълнено със страх... предизвикан от едно същество...
-Ако не ни разкажеш всичко за Него, Василиса, ще има много други пострадали.- уверява я русокоса дама с полицейска униформа. Изглежда уверена в думите си, а изражението й показва, че ще направи всичко, за да изкопчи всякаква информация за Виктор Карпович. Безмилостно стиска лист хартия, мачка го притеснено по неясна причина, докато мижавата светлина от лампата в стаята за разпити разкрива вида на ранената й събеседничка.
-Страх ме е.- Лиса се заклаща на стола си, докато хапе кожичките на палеца си. Погледа й е извърнат на страни, от този тъй сковаващ страх не смее да погледне доли разпитващата. Чувства я далечна, но ако не сподели, това ще я убие.- Страх ме е от него. Той ще се върне, госпожице. Виктор Карпович никога не изчезва така. Виктор Карпович никога не умира.
За първи път поглежда към полицайката, а тя може да заключи, че Василиса наистина не е в състояние да дава показания. Гласът й сега е тих, едва чува думите й, пропити с толкова негативизъм. Говори за него така, сякаш наистина е бог. Нейния бог, както и на още хиляди невинни, изчезнали през последните няколко години. А не знаят нищо за него. Срамота! Един голям пропуск зее в системата на висшите полицейски инстанции както може да зее кратер на вулкан- с неравни краища, сякаш разрязани със скалпел от пиян хирург.
-Именно затов-...
-Била ли сте влюбена в Дявола?
- прекъсва я Василиса, удряйки с ръка по масата. Приближава лицето си до това на служителката, показва й, че е сигурна в това, което говори.- Защото аз бях. Вие никога не сте виждала студения отблясък на сивите му очи. Понякога изглеждат толкова приветливи, понякога и той самият е добър, но не ме понасяше, защото не си вършех добре работата.
-Каква работа?
-Продаваше ме. Отново и отново, и отново, и отново.-
не спира Лиса, разкривайки целия ужас на живота си пред непознатата.- Запознахме се в интернет. Той ми обеща, че ще ме обича и ще обиколим заедно света.- от очите й потичат сълзи, преминаващи между частиците мръсотия по лицето й, сякаш се опитват да я измият, но не се получава.- Беше толкова мил. Сваляше всяка една звеззда от небето за мен и я подаваше в ръцете ми. Накара ме да се влюбя в него за седмица... може би две, но не повече. Държеше сърцето ми при себе си.- шепите й се прилепват една до друга, сякаш иска да визуализира думите си, но не е особено сполучливо.
-Какво се случи после, Василиса? – разпитващата се опитва да положи ръка върху рамото й, но тя се дръпва като попарена с все стола си, отбягвайки всякакъв физически контакт, както прави през последните няколко дни на болна свобода.
-Дълго време отказваше да се срещнем. Намираше си безброй оправдания, а друг път просто казваше, че мрази да му натяквам такива неща.- разплаква се още по- силно, а стоновете й стигат някак чисти до слуха на хората зад огледалната стена. Трудно й е да продължи. Чувства се толкова зле... толкова пропаднала по един ужасен начин, подведена и отвлечена от самата себе си.- После обаче се съгласи. Нареди ми да се сдобия с паспорт, а аз го уверих, че вече имам. Тогава ми изпрати билет за САЩ. Избягах без никой да разбере, за да бъда с него, а когато ме посрещна на летището дори не се усмихна. Поведе ме грубо към една кола с тъмни стъкла, а после не си спомням нищо.
-Вярвам в теб, Василиса, не ме лъжи. Знам, че си спомняш, кажи ми.- подканва я твърдо полицайката.
-Нямате представа как целува. Дори на спомен устните му ме горят.- пръстите й започват да опипват врата й сякаш проверяват дали няма нещо нередно там, слизайки надолу по тялото й.- Толкова са осезаеми, влудява ме. Усещането ме влудява, разбере те! Наркотик е, не мога без него.
Плача се превръща в неистово хленчене, докато горните й крайници не спират да се вдижат по тялото й по същия начин, прави резки движения, които в комплект с налудничевото държание предизвикват отдръпването на полицайката назад някак инстинктвино, сякаш се опитва да се запази от психозата, обхващаща Василиса.
-Обожавам начина, по който ме целува щом е вбесен. Когато говори гласът му е тайнствен. Предразполага към напрежение, а сутрин е толкова секси.- споделя искрено похитената, но думите на полицайката я връщат на земята:
-Моля те, Василиса, нека продължим по същество, тази информация няма да ни помогне. Да се върнем на това, какво е ставало Там.
-Виктор Карпович притежава една от най- глобалните системи за трафик.- проплаква отново Лиса.- Той е на всякъде, разберете, не можете да го хванете, става въпрос за световна система за поръчкови отвличания и убийства. Запазваше най- доброто за себе си.
-Знаеш ли къде се намира мястото, където ви е държал?

-НЕ!-изкрещява Василиса.- Нямам представа къде беше, там нямаше шумове, нито минаваха коли. Беше адски горещо, но никога не съм излизала навън. Не знам къде се намира. Моля ви! Искам да си ходя!
Обгръща краката си с ръце, продължаваща да се поклаща напред и назад. Служителката се изправя от мястото си, поемайки дебелата папка между ръцете си. Извръща се за миг към стъклената стена и кима одобрително. Не може да изкопчи нищо повече от Лиса... поне не сега. Няма смисъл да говори повече с нея, толкова неосъзнат и несъществен, макар да й се приисква дори за секунди да погледне в тези сиви очи, които Василиса описва и да усети устните му върху собствената си кожа.
Изпровожда Василиса до изхода на управлението. Не я задържа повече, макар увещанията й да не я оставят сама навън. Страхът в очите й да бъде извън сградата незащитена. Държи паспортът си между треперещите пръсти на ръцете си, докато пристъпва несигурно към тротоара на улицата. От очите й продължават да се стичат сълзи, пропиващи се в плата на блузата й. Слънцето се отразява в кафевия й поглед, демонстрирайки нещастието им, докато...

Телефонът иззвъня еднократно, достатъчно, че да му даде време за реакция. Бръкна в джоба на протритите си стари дънки и го извади от вътре, поднасяйки устройството към ухото си. Натисна зелената слушалка преди да го приближи съвсем и се заслуша в думите на жената от другата страна. Говореше някак радостно, което беше съвсем нередно предвид новините, които съобщаваше.
„Както я поиска, Виктор!”, почти извика в ухото му Надя, „Лично се погрижих това да се случи”
„Радвам се, Надя”, беше единственото, което получи слушителката преди Виктор да затвори телефона и да се придвижи напред през тълпата на втори терминал, където трябваше да я посрещне. Походката му беше уверена, сякаш знаеше какво точно прави и щеше да го направи по онзи свой, толкова познат начин, който все още вършеше добрата стара работа, както преди.
Погледа му фиксира ниското русокосо същество с дълбоки сини очи, макар да съдържаха нещо напълно детско в себе си по начало. На лицето й беше изписана първична радост от случващото се, докато куфарите не й позволяваха да се движи толкова бързо, колкото й се искаше. Носеше тънка, лятна рокля в бебшко розови цветове, а в ръката й се мъдреше синьо, късо якенце. Изпусна всичко, което държеше, щом видя стройната му фигура и поддържано тяло. Затича се зарадвана и се хвърли в прегръдките му, сякаш бе видяла най- прекрасния коледен подарък. Е, изключваме факта, че е юли и времето нямаше нищо общо с коледни и новогодишни студове.
„Петя, ти дойде”, някак искрено се зарадва Виктор, докато стискаше крехкото й тяло в прегръдките си. Целуна я по бузата, защото така му беше най- удобно в момента.
„Я, наконец!”, изпищя в ухото му толкова по- малката от него, Петя.


//Виктор Карпович е обикновен човек без каквито и да е способности, но с достатъчно власт в средите си.
avatar
Виктор Карпович
Human
Human

Брой мнения : 7
Join date : 25.03.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Виктор Карпович;;

Писане by Blair Waldorf. on Нед Мар 25, 2012 2:32 pm

Одобрен си,добре дошъл (:

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Have you ever danced in the rain?
Or thanked the sun?
Just for shining, just for shining.
Or the sea?


I think I should know how
to make love to something innocent
without leaving my fingerprints out no
L-O-V-E's just another word
i'll never learn to pronounce
.


When two people meet, each one is changed
by the other so you've got two new people.




avatar
Blair Waldorf.
Queen
Queen

Брой мнения : 144
Join date : 28.12.2011

Вижте профила на потребителя http://rpg-paris.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите