Площад Конкорд

by **Harley Benton.** Чет Мар 01, 2012 9:50 pm

Не можех да кажа, че днес бе един от дните, в които бях на върха на вълната. Всъщност, по-точното описание би било, че приличах на миеща мечка с комплекс за малоценност. Знам, че това за в Париж бе необичайно, но не ми пукаше особено. Всеки имаше своите мрачни моменти, макар че този мой момент беше по-скоро подигравателно розов, наситен с точки в различни нюанси на сивото... ако схващате за какво говоря.

Все тая.

Животът на едно място се бе оказал повече от ужасен. Изобщо не ме свърташе у нас и нямах търпение да си обуя кецовете, за да изляза вън, да се поразтъпча, да подишам малко свеж въздух. Сега, като се върна назад във времето, изобщо не можех да проумея как съм живяла петнайсет години на едно и също място, в онова сиропиталище в Занзибар. Откакто ме изгониха, все се скитах накъдето ми видят очите и бях свикнала на движение, динамика, адреналин, неясна съдба, потънала в тъмна неизвестност... А сега всичко изглеждаше толкова предопределено, че нямаше да се учудя, ако след няколко дни се овесех на някой мост, само и само да се случи нещо различно. Да, бях луда, да, бях откачена и което беше по-лошото – да, бях изобретателна. Излишно бе да казвам какво можеше да роди тази изобретателност, когато ми беше скучно...

Унесена в мислите си, бях абсолютен заплес и забелязах момичето срещу мен чак когато се сблъсках с него. Дали аз налетях на нея или тя на мен – това беше спорно. Но, както винаги, щях да упорствам, дори и да не бях права.

- Гледай къде ходя, мамка му – казах, без никаква следа от гняв. Гласът ми беше равен, може би леко високомерен и заплашителен, което не беше обичайно за мен, но, както казах, всички си имаме своите моменти.

by **Melissa Stevens.** Чет Мар 01, 2012 10:05 pm

Мелиса беще от едва три дена в Париж и вече усещаше, ужасното еднообразие от настаняването си в къщата, която взе под наем. Не можеше да се похвали с абсолютно нищо. Дори можеше само да се оплаква от живота, който беше решила да води след като според нея, беше убила някак си някакво момиче. Това беше подигравателно! Как можеше да няма никой, който да и прелее малко ум в иначе празната тиква и да я съвсземе от шока, който не и бе нужен. Не можеше да промени съдбата.
Друг въпрос е това, че се държеше през цялото време като някоя повлекана, сякаш идва от друга планета. Истината си беше, че Стивънс беше ужасно неорентиране. Дойде тук, защото помнеше, че за първи път дойде на гости при роднини, които обаче вече не помнеше. Какво ли се беше случило с тях? Не я вълнуваше особенно.
Вървеше по булеварда като бе сложила слънчевите си очила, за да не се виждат сенките под очите и зареди недоспалата и система. Беше прекалено заета да седи в съседния бар и да се налива с водка, като си превъртяше спомените от случилото и се в Ел Ей. Беше спала едва три часа, което на нея до никъде не и стигаше. Трябваше да отиде и да избере с какво да си покрие прозорците, за да не я вижда досадното момче от отсрещната къща, доакто Мел си вършеше работата в къщата.
Докато си вървеше разсеяно, с напъхани слушалки в ушите и поглед към цимента по който стъпваше, усети как тялото и се сблъска с нечие друго и случалки и паднаха, гледайки към лицето на момичето. Сбръчка недоволно чело кат се замисли от къде и беше познато лицето.
Подсмихна се победоносно щом се сети за снимката пред имението и в Италия. Имаше среща на цялото семейство, което си е огромно. Тази девойка и се падаше далечна братовчедка. Истината беше, че Мелиса не си спомняше името и, освен фамилията!
- Не се прави на невинна!- повдигна глупаво вежди и преметна русата си коса назад като разхождаше поглед към съвсем спокойното и изражение.- Как си г-це Бентън!- нахалния и глас заговори, а очите и гледаха злобно. Добре, че имаше очила, които да не позволяват на погледа и да се вижда и от околните.

by **Harley Benton.** Съб Мар 03, 2012 10:53 am

Мамка му. Мелиса.

Защо, по дяволите, от всички хора, минаващи по площада, трябваше да се натъкна на Мелиса?... Не я бях срещала от много време и беше жалко, че не можехме да се понасяме, защото тя беше единствената ми роднина, за която знаех. Животът в сиропиталището бе заличил всички надежди да намеря семейството си и по едно време вече си мислех, че нямам семейство, че съм паднала от небето или ме е донесъл пощальона. Беше малко смотано да не знаеш дали имаш майка, баща, братя, сестри и дали те изобщо са живи, дали си мислят за теб, дали знаят за теб, дали не се опитват да те намерят...

Обаче с времето се свиква. В крайна смета, всичко бе преходно. Живяла съм цял живот сама, защо това да се променя сега?

- Ще бъда идеално, след като ти забия едно кроше – отвърнах язвително и наместих слънчевите си очила, гледайки Мелиса отвисоко. – А вие как сте, госпожице Стивънс? – присвих очи злобно, но разбира се, тя не можеше да види това. По принцип изобщо не бях злобна и не се заяждах така с хората, но с това момиче можех да направя едно голямо изключение. Ако някой ме предизвикаше, можех да пробия дупка в земята и да изкарам всички дяволи един по един, за да направя ад живота на този, който ме провокираше. Бях човек на крайностите, така да се каже, и другото, което бях забелязала в себе си бе, че аз бях като огледало – отразявах отношението на другите към мен и се държах с тях по същия начин, докато някои хора реагираха по свой си начин.

btw. Извинявай за закъснението ;х ;д

by Sponsored content

Площад Конкорд

Площад Конкорд

Re: Площад Конкорд

Re: Площад Конкорд

Re: Площад Конкорд

Re: Площад Конкорд