Paris the city of love...
Добре дошли в Париж!

Намирате си в Париж,града на любовта,но какво става вечер?По калдаръмените улици плъзват какви ли не същества!Присъединете се към вампирите,вещиците,върколаците и другите митични създания или бъдете част от групата на хората...единственото,което искаме от вас е да се забавлявате!
Вход

Забравих си паролата!

Top posters
Katherine. (626)
 
Serena Van Der Woodsen. (584)
 
Alisa Kerr (387)
 
Alison Rotwailer. (340)
 
Charlie Rhodes (331)
 
Barbara. (317)
 
Никол Мур (248)
 
Caroline Forbes (163)
 
Blair Waldorf. (144)
 
Dean Winchester (141)
 

Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 22, на Съб Май 19, 2018 2:05 pm
Visitors

Дидие Ламарк

Go down

Дидие Ламарк

Писане by Didier Lamarque on Пон Яну 02, 2012 4:56 pm


/Marion Cotillard/
Дидие "Диди" Ламарк
25

Характер: Не съм лоша, никак даже. Животът ми ме е направил страхлива, но трябва да го крия от другите, защото страхливите не могат да оцелеят. Изисква се известна хитрост и ловкост, особено ако си в моето положение. Хората ме избягват, щом разберат, че съм била в лудница, а и видът ми не им вдъхва доверие, така че аз самата рядко очаквам нещо от тях. Мечтите ми са големи, но едва ли ще се осъществят някога. Изпитвам срам от това, което съм и което съм принудена да правя, но нямам силата (или смелостта) да го променя. Аз единствено копнея за малко любов и разбиране, защото не сама съм пожелала да бъда луда (макар че не съм, независимо какво казват).

Външен вид: Зная, че изглеждам отблъскващо за повечето хора - нося прашни дрехи, в миши цветове; винаги изглеждам мръсна и затова ме гледат с презрение. Очите ми са ясносини, но от срам избягвам чуждите погледи, така че едва ли някой някога ще ги забележи. Косата ми е с цвят на кафе, подстригана късо от самата мен, така че е доста неравна и смешна за онези дами с изискани фризури и палта от норка. Сравнително висока съм, но въпреки това всички ме гледат от високо. Какво е височината за човек със социален статус, по-нисък от стъпкано стръкче трева? Излъчвам недостатъчност, малкост, просто защото така се чувствам и такова е отношението към мен, но може би... един ден... това ще се промени.

История:
Виждам разни неща. Не мога да го обясня, но то е с мен от толкова дълго време и... Чакайте, да спра ли? Може би трябва да започна от по-далеч...
Казвам се Дидие Ламарк, но не съм се родила така. Как е истинското ми име едва ли ще узная, защото едва ли имам такова. Нямам представа какво се е случило с родителите ми. Мама Джоун ми повтаряше, че съм нежелано дете. Да бъдеш отритнат още преди да се родиш - това е най-голямото проклятие.
Мама Джоун ме намерила, оставена в една тъмна уличка, близо до болницата, в която (по всяка вероятност) съм била изродена. Мама Джоунс беше бедна жена; едра негърка, вулгарна, строга в убежденията си. Всички я познавали като горда и студена жена. Но нещо в онзи ден я накарало да се усмихне на повитото в овехтяло одеяло бебе и да го вземе със себе си. Масивната й гръд предложила на бебето утехата, която биологичната му майка му била отказала. Нарекла ме Дидие, защото така се наричало единственото й дете, което се родило мъртво. По това време в квартала имало известен часовникар и тъй като Мама Джоун често го посещавала (по причини, които аз бях в състояние да разбера в много по-късен етап от развитието си), решила да ми даде неговата фамилия (самата тя не помнеше своята; толкова дълго всички я наричаха просто Мама Джоун). Кожата ми била бяла и щяло да бъде много по-подходящо за казват, че съм негова дъщеря. Ламарк приел да ме представя като своя дъщеря, стига да остана под крилото на Мама Джоун. И така, пред обществото бях Дидие Ламарк, налудничавата и леко глупава дъщеря на Луис Ламарк. В действителност, животът ми с Мама Джоун бе почти като на бездомник. Живеехме в едно мазе срещу мизерен наем; ядяхме едно и също всеки ден, а понякога Мама намираше по нещо от кофите из квартала, което да си заслужаваше. Смъртта в нашия квартал беше нещо обичайно. Почти никой нямаше пари за лекар, така че да се разболееш, почти винаги означаваше, да не доживееш края на месеца. Оцеляваха само по-силните, които с течение на времето сякаш си изграждаха имунитет.
Бях записана в общинско училище, което мразех. Всички ми се подиграваха, защото имах черна майка (макар и Ламарк по фамилия, самият той така и не прояви към мен нещо повече от формален интерес, така че хората, макар да не казваха нищо гласно, отдавна се бяха досетили за истината) и защото носех скъсани, овехтели дрехи, често с няколко номера по-големи. Учителите също ми се подиграваха и ме смятаха за глупава, макар че усвоявах уроците си по-бързо от другите, но нямах смелостта да го покажа. Така че вдигнеха ли ме, тутакси започвах да заеквам, да се въртя, макар че знаех, че няма кой да ми помогне, а когато виденията ми започнаха да се появяват по-често, започнах и да припадам. Да, ето че отново стигнахме до виденията. Отначало бяха просто сънища, малко по-истински и страшни от обичайните, но смятах, че е нормално да имам кошмари понякога. С израстването ми започнаха да се появяват все по-често (особено в стресови ситуации), докато накрая не се превърнаха в сънища наяве. В повечето случаи не знаех за какво се отнасят - лицата, които виждах ми бяха непознати, местата ми се виждаха чудновати, а езиците - по-странни от всичко, което бях чувала. По-рядко бяха тези, които се отнасяха за хората, които познавах и именно те ме плашеха най-много. Така се стигна до видението за смъртта на Мама Джоунс и пребиваването ми в лудницата, но преди да ви разкажа за нея, ще се наложи да мина през нещо друго.
Мама имаше много любовници. В обществото, в което живеехме, тези, които подбираха, оставаха на сухо. Мъжете й винаги оставаха у нас да преспят, макар че не правеха точно това. Както казах, живеехме мизерно, което изключваше възможността да имам собствена стая. Прекарвах нощите си, сгушена в ъгъла, слушаща припрените стенания, които идваха от леглото на Мама. Любовниците й рядко се задържаха за дълго време, но тези, които го правеха, ми бяха безкрайно симпатични аз веднага ги поставях в ролята на бащи. Един от тях, обаче, никога нямаше да се впише там, защото сценарият за него беше друг. Казваше се Фредерик и изглеждаше поне десетина години по-млад, отколкото бе всъщност (забравила съм на колко точно беше, но едва ли има значение). Беше бял (един от малкото бели, с които Мама делеше леглото си) и свиреше на цигулка. Може би затова, а може би не, но съвсем скоро аз почувствах, че не мога да спра да мисля за него. Бях на шестнадесет. Не мина много време и започнахме да се сближаваме все повече. Научи ме да свиря на цигулка, което беше трудно, защото не познавах нотите, но имах невероятен слух, така че с много тренировки успявах да усвоя всички мелодии, които той ми свиреше.Той беше първият ми мъж. По това време с Мама се карахме много, защото тя усещаше какво става в нейно отсъствие и не й беше никак приятно. Както казах преди - Мама поначало си бе студена и горда жена. Заплаших я, че ще избягам с Фредерик, макар че не го мислех сериозно. Избухна скандал, в който се намеси и самият той. Постепенно заплахите ставаха все по-страшни, виковете - все по-силни, а думите сякаш извираха от най-тъмните кътчета на душите ни. Тогава се случи. Изведнъж спрах да участвам в сцената, защото пред очите ми се разиграваше друга, невъобразимо по-тежка. В яростта Фредерик беше помел бутилките от масата и повечето се бяха пръснали на безброй много парченца, но една от тях се бе счупила само на половина - нащърбените й краища блестяха зловещо и заплашително. Фредерик я хвана за гърлото и насочи острите й краища право в корема на Мама. С един отвратителен звук го разпра и от мястото се изляза такова количество кръв, каквото никога не бях виждала през живота си. Мама не успя да изкрещи. Очите й бяха изцъклени, ръцете й се опитваха да задържат органите й по местата им, но без успехи. Скоро се отпусна безжизнено на земята, сред море от кръв.
Видението изчезна. Бутилките още бяха на масата. Без да мисля, грабнах някакъв нож - единственият който имахме - и го забих в гърлото на Фредерик. Без да знае какво го чака, последната му дума на този свят, бе ругатня. Той падна първо на колене, като стискаше ножа с ръка, но не го измъкна. Когато тялото му спря да се съпротивлява на смъртта, се строполи и аз чух как острието се заби още по-навътре.
Тогава Мама Джоун ме предаде. Полицията не се интересуваше особено от случая. В квартал като нашия това не беше рядкост. Но не можеха да ме оставят на свобода и ме затвориха. В лудница. За две години. Прекарах ги сама, затворена и отчаяна. Позволиха ми да задържа цигулката на Фредерик и ми даваха да свиря на нея, но под строг надзор, защото пациентите могат да бъдат много изобретателни в идеите си за (само)убийство. Виденията все още се появяваха, но вече по-рядко, а аз бързо открих, че да споделям на докторите за тях, не е добра идея.
Пуснаха ме, щом навърших пълнолетие. Не потърсих Мама Джоун, нито тя мен. Скитах се по улиците и без да искам бях възприела нейният начин на живот. С тази разлика, че аз преспивах в домовете на разни мъже - това беше единственият начин да си осигуря покрив над главата.
Нямах възможност да работя. Образованието ми беше недостатъчно, но дори това не беше толкова голяма пречка, колкото престоят ми в лудницата. Никой не би наел при себе си човек, за когото се знае, че в досието му са вписани две години престой в психиатрична клиника.
И така до днес. Животът ми може би ще свърши след години, може би след една, а може да ми остава само седмица... (Слава Богу, не съм имала видение за себе си все още). Не мисля, че съм живяла пълноценно, но съм доволна и от малкото, което имам.
И все пак... не спирам да се надявам, че приказките стават реалност. А ако не в Париж, най-романтичният град на света, то къде другаде?



Допълнително:
+ Ако й се налага - краде (главно храна и цигари), макар че винаги се мрази, когато прибягва до това.
+ "Работи" като уличен музикант. Общо взето, когато закъса за пари, излиза навън и (стига да не я изгонят) свири на цигулката си, докато пръстите й не се вкочанят и не започнат да я болят.
+ Най-добрите й "приятели" са уличните художници, които я разбират най-добре и често й позволяват да свири около тях, докато самите те творят.
+ Понякога успява да се промъкне в някое кино и да гледа някоя прожекция, което за нея е истински празник.

avatar
Didier Lamarque
Human
Human

Брой мнения : 9
Join date : 02.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дидие Ламарк

Писане by Serena Van Der Woodsen. on Пон Яну 02, 2012 5:45 pm

Одобрена!Добре дошла!

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~


I like crazy, foolish, stupid
Party going wild, fist pumping
Music, I might lose it



Blast to the roof, that's how we do'z it
I don't care the night, she don't care we like
Almost dared the right five


This one's for you and me, living out our dreams
We're all right where we should be


avatar
Serena Van Der Woodsen.
Queen
Queen

Брой мнения : 584
Join date : 28.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите